Писмо на Екзюпери до майка му, което трогва до дъното на душата
Това писмо било написано от създателя на „ Малкия принц ” – Антоан дьо Сент-Екзюпери, през далечната 1922 година Тогава бъдещият публицист и към момента млад боен авиатор, служил надалеч от родния си дом. Да напише писмо до околните си хора за него е било същински отдушник в нелеката работа. Сред писмата му изключително място заема това до неговата майка – Мари Буае дьо Фонколомб.
„ 1922 година
Майчице,
прочетох още веднъж вашето вчерашно писмо, изпълнено с толкоз деликатност. Майчице, по какъв начин ми се желае в този момент да бъда дружно с вас. Как бих желал да разберете, че с всеки минал ден аз се изучавам да ви обичам все по-силно. Не съм писал през последните дни, само че в този момент сме затрупани с толкоз доста работа!
Вечерта е толкоз тиха и спокойна, а на мен ми е тъжно, неразбираемо заради каква причина. Този стаж в Авор се проточи трудно дълго. Аз нуждая се от отмора в Сен-Морис и от вашето наличие, с цел да се церя. Как съм могъл в миналото да ви карам да плачете? Когато си помисля за това, аз стартирам да се усещам толкоз трагичен. Какво вършиме, мамо? Рисувате ли картини?.. Отговорете ми. Вашите писма ми оказват помощ да пребивавам, те ми носят прохлада. Майчице, от кое място намирате такива прелестни думи? Целия ден съм зависим на тяхното влияние.
Вие сте ми потребност в този момент толкоз доста, колкото бяхте и през моето детство. Старшина, военна дисциплинираност, уроци по тактичност – какъв брой изсъхнало е това, какъв брой студено! Представям си по какъв начин нареждате цветята в дневната стая и стартирам да мразя старшините. Аз ви карах да се съмнявате в моята деликатност. И въпреки всичко в случай че тъкмо в този момент знаехте за нея! Вие сте най-хубавото нещо в живота ми. Днес скърбя като малко момченце за моя дом. Само си помислите – вие сте си там и си говорите, а ние можехме да бъдем дружно, само че аз съм лишен от вашата деликатност и самичък не мога да ви бъда подкрепа.
Наистина довечера ме е обзела тъга, тъга до сълзи. И настина, когато ми е тъжно, вие сте единственото ми успокоение. Когато бях малко момченце и се прибирах у дома с огромна торба на гърба, плачейки, че вие сте ме санкционирали – помните ли, беше в Мансе -достатъчно беше единствено да ме целунете и аз забравях за всичко. Вие бяхте всемогъщата отбрана от учителите и от монасите-надзиратели. Във вашия дом аз бях в сигурност и си нямах никого с изключение на вас. Това беше толкоз прелестно.
И в този момент, както и преди – единствено у вас аз мога да намеря подслон, единствено вие знаете всичко за този свят, единствено вие ме карате да не помни за всичко, и волно или несъзнателно да се усещам още веднъж като малко момченце.
Довиждане, мамо. Затънал съм в работа... Тук, както и в Сен-Морис, квакат жаби, само че тук те квакат доста по-зле! Утре ще полетя петдесет километра във ваша посока, към Сен-Морис, с цел да си въобразя, че в действителност хвърча към у дома.
Целувам ви нежно. Ваш наследник Антоан.
Превод от съветски език: Александър Василев
Инфо: www.adme.ru
